След осем часа измъчени стойки на седалката окончателно зарязвам всички опити за сън. Надигам чашата с кафе. Навън е тъмно като в рог, но ние вече закусваме. Взирам се в общия екран и наблюдавам как самолетът се снишава, първо бавно, после по-бързо. От време на време поглеждам през прозореца и по навик очаквам да видя светлини там, накъдето сме се запътили. Но…нищо… 1000-900-800-500 фута oтмерва алтиметърът, а отдолу пълен мрак, все едно пропадаме в черна бездна. И така насляпо почти, докато не колелата на самолета не удариха земята, изкарахме цялото приземяване.

5 часа сутринта е и продължава да е все така тъмно. Виндхук може да е столичен град, но летището е сравнително малко (e, и по-малки съм виждала) и скромно осветено. Нищо, което да напомня електрическия облик на Хийтроу и ДжФКенеди. Слизаме от самолета в колонка и вървим 100 метра до залата за ‘Имиграционен контрол’. Изрично ни забраняват да снимаме. Има гише за пътници с намибийски паспорти и туристи. 95% от пътниците сформират плътна и дебела опашка пред туристическото гише, но имиграционните служители не си образуват стрес и не бързат. Напротив: процесията върви мудно, с много почесване и много въпроси. Разпитваха ни; казахме, че сме в Намибия само половин ден, докато чакаме връзката за Ботсуана. Дадоха ни печат за 72 часа и ето, че вече официално сме стъпили на ‘Черния Континент’.

Табелка за “Добре Дошли’ ни приветства в багажното, което е скромно по размер – само две ленти. Напомня ми на стария терминал в Софийското летище, сигурно заради шрифта на табелите… Минаваме през още една опашка, пред митническите служители. На случаен принцип проверяваха багажите, това в случай, че някой германец е решил да внася луканка нелегално.

Докато се въртяхме през опашките, слънцето взело, че изгряло. В зала ‘Пристигащи’ беше светло и сравнително оживено. Пред чейдж бюрата и банкоматите строени в дълги редици търпеливо чакат да се запасят със кеш новопристигнали туристи. Имаше и кът за богоизбраните клиенти на Wilderness Safari които за по-кратко (и умопомрачително по-скъпо) директно прелитат с малки самолети иначе дългите дистанции между ключовите дестинации в Намибия.

Разглеждам екранът с пристигащите самолети за деня – 14 на брой, повечето обслужвани от Еър Намибия – от ЮАР, Ангола, Гана, Зимбабве и Намибия. Статистика, която отново ми напомни колко ‘далечна’ и ‘екзотична’ е Намибия за останалия свят.Изморени сме и се чудим как да наредим плановете. Имаме четвърт денонощие до следващия полет, а се оказва, че Виндхук е на ни повече, ни по-малко от 40 километра oт тук. Междувременно установяваме, че ни трябва адаптер за контактите и мобилен интернет, (уви, такива не предлагаха в единствения магазин на летището) за скайп връзка в България. Упътват ни към най-близкия супермаркет, който се намирал в покрайнините на Виндхук, разбирай 30тина километра. Ще се наема кола – реши семейният съвет – седалките в зала ‘Пристигащи’  са твърди и неудобни, а в колата поне може да се дремне. Беше чуден ден, леко хладно в ранноутринните часове, но с обещаващо синьо небе и дантелени облаци.

Пътят до Виндхук е двупосочен и сравнително прав, очаквано, няма голямо движение. През цялото време сме заобиколени от поля и възвишения и никакви други признаци на живот по тези места. Hubs недоумява защо летището на град от 300 хиляди души в най-рядко населената страна в света (след Монголия) е построено толкова далече. Любопитна съм и аз и по-късно намирам отговора тук – накратко казано заради климатични и геологични условия. И на отиване и на връщане полицията ни спират за проверка на документите. Любезни са, но ни разпитват; откъде сме и защо сме; добре, че минава бързо.

Влизаме в периферията на Виндхук, налице са първите бензиностанции и магазини. Hubs спря, влезе и разпита; излезе с празни ръце; разбрал, че едикоясифирма била по-добрият интернет провайдър и продължаваме към центъра на града, където имало техен магазин. Mеждувременно, със задоволство отбелязвам, че надписите са на английски и се разбираме със местните; мисля, че все още боря някакъв страх да не останем неразбрани след последната екскурзия в Йероглиф-ланд (Япония, Тайван и Корея).

Центърът е компактен, няколко улици и го разглеждаме за по-бързо от колата. Опитвам се да го оприлича на друг познат град; напомня ми на няколко едновременно, а въпреки това усещането е ‘различно.

Германското влияние е очевидно застъпено в църковната архитектура.Изглежда чисто и подредено, подобно на Щатите, с ниско окосени тревни площи и досущ същите машини за паркиране.Улица Фидел Кастро, наречена с името на дълбокопрезрения в САЩ кубински лидер подсказва наличието на някаква необичайна нишка, която трябва да свързва карибската страна с африканска Намибия? Гугъл (ех този Гугъл!) обяснява енигмата: Куба подкрепила Намибия в борбата за независимост през 90тте години на миналия век, което сложило основите на топли полит-икономически отношения между двете страни, продължаващи и до ден-днешен.По главните улици има предимно магазини, но липсва блясък. Дограмите и витринните дисплеи почти ме връщат за момент към дните преди ’10ти ноември’. На няколко от тях са закачени бележки: ‘Работа няма’, вероятно за да прекратят в зародиш набезите на ‘напористи безработни’?

Според официалната статистика стряскащи 40% от населението на Виндхук влизат в тази графа.С интерес наблюдавам хората – няма забързаност и припряност (може би защото е събота?), повечето са облечени чисто и спретнато и съвсем съвременно, с изключение на няколко жени в традиционни Хереро одежди.

Пресичаме път с мирна процесия от стотина души, протестиращи срещу сегашното управление в Ангола.А няколкостотин метра встрани, в красивата градина на Парламента се случва сватбена церемония на открито. По пътят наобратно се объркваме за кратко и попадаме в периферен на центъра, иначе прилично изглеждащ ‘квартал’, в който прозорците и вратите на всички къщи са надлежно зарешетени. За момент си припомням си какво съм чела за престъпността в Йоханесбург.

За подремване в колата така и не остава време, последният час от деня във Виндхук прекарваме в зала ‘Заминаващи’, в очакване на полета до съседна Ботсуана (с връзка през Зимбабве за по-кратко).