По улиците на дъждовен Сеул: Инсадонг и Мьонгдонг. Корейски манджи и другарски срещи.

THIS POSTING IN ENGLISH

Навремето в детската градина пеехме една песничка, която звучеше така:

Тра-ла-ла-ла-лиии, нека да валии/От дъждеца, ах, нас не ни е страх

Очевиден опит за култивиране на позитивизъм към лошото време още в ранна възраст; неуспешен в моя случай. Затова признавам разочарованието си в онази първа Сеулска утрин, когато дръпнах завесите на хотелската стая и видях капки да барабанят по сивия прозорец.Слязох  във фоайето на хотела да посрещна моята приятелка Д. , която носеше със себе си ценен дар: копие от международната шофьорска книжка (изгубена седмица по-рано в Истанбул), която Ди Ейч Ел бяха доставили на нейния адрес топла топла от Калифорния. Огромни благодарности на Д. и М. за стройната организация, без която нямаше как да продължим пътешествието си.

Та Д. , с която ни свързва познанство от тийнейджърските години, живее в Сеул вече пета година и гради основите на българо-корейската дружба заедно със своя съпруг, галено наричан Мин-чо. Д. работи като учителка по английски; от разговора ни разбирам, че търсенето в Сеул е толкова голямо, че всеки англоговорящ, (както и чужденец, с диплома за английски език) би могъл да си намери сравнително добре платена работа като учител. Съпругът на Д. гони кариера в бизнес/финансовите среди и обикновено работи дълги часове, които силно ограничават времето, прекарано със семейството (за жалост, позната картина). Оставаме удивени обаче от трите дни годишна платена ваканция, които Д. сподели, че съпругът и получава; трудно ми е да повярвам, че на този свят има и по-плачевни ‘отпускарски’ ситуации от тази в САЩ (да припомня – стандартно 10 работни дни).

И така неусетно, докато цъках с език на корейските нрави и порядки един час мина и замина. Оценихме дъждовната ситуация като ‘поносима’ и след присъединяването на Мис З. и Hubs, най-после излязохме извън хотела. Уж, тръгнахме към близкия Намдемун (най-известния и голям открит пазар на Сеул), но след като Д. оприличи разходката там като мотаене из български битак, без да искаме подминахме.

Понеже наближаваше обяд, бяхме решили, че ще хапнем в някой ресторант из Мьонгдонг – една от най-оживената търговска зони на Сеул, която се намираше на има няма 20 мин пеш от хотела. В този район, на всеки ъгъл от основните кръстопътища се кипрят по няколко мастити многоетажни универсални магазини (тип ЦУМ), а малките улички и пешеходната зона преливат от магазинчета, ресторанти, кафета, ресторанти, пак кафета..Тук за пръв път видях пет етажно кафе. И ни едно свободно място за сядане!Въпреки все още ръмящия дъжд, лудницата беше пъл-на!  Отвсякъде някой нещо говори, високо, напевно, кънтящо едно такова. Пред козметичните магазини по правило стои по една девойка с микрофон и на висок глас приканва безспир минувачите да се отбият точно в ‘нейния’, при все, че всичките тези магазини изглеждаха съвършено еднакви (поне за моето нетренирано око).

На случаен принцип избирахме един ресторант на ниво партер, за да не разнасяме количката с бебето по стълбите (и тук, както в Токио, заведенията за хранене могат да са на етажи от 1ви та чак до 7ми-8ми). Беше непретенциозно заведение с ламинирано меню от една страница, в който основно се предлагаше чулпан (chulpan): корейския отговор на испанската паеля. Големината на порциите  подсказва, че са приготвяни за двама и повече гости, в резултат и тримата поръчахме едно и също – чулпан с морски дарове. Сега процесът на поръчване определено беше улеснен от присъствието на Д., която комуникираше със сервитьора на корейски; въпреки, че съм сигурна, че в менюто имаше и по няколко думи на английски.

Раздадоха ни по една престилка – виненочервена, да се съчетава добре с тухлената стена (а и евентуално да прикрива адекватно неугледните пръски от цвърчащия тиган в средата на масата).  За начало, ни сервираха banchan (банчан – нещо като ‘разядки’) – четири малки купички с кимчи, соев сос със стръкчета зелен лук, нарязани краставици в оцет и странна на вкус кисело-сладка жълта смес с неизвестен произход. За банчан не се плаща, съответно консумирахме на корем многократно повече, отколкото ни се полагаше.  Междувременно, сервитьорът с дървена бъркалка разбъркваше чулпана, от който се разнасяше упоителна миризма в интимна близост до носовете ни, от газената горелка в средата на масата.  М-м-м…

Но що е то  чулпан? Запържени в тиган купчина китайски спагети (всъщност тези вероятно са корейски), в нашия случай с калмари, скариди и други морски дарове, както и зелен лук, зеле, гъби … Пропуснах ли нещо? О, червеното “нещо”, от което сервитьорът щедро ни отсипа … Най-удачно може да бъде оприличено като дяволска смес с впечатляващ вкусов интензитет, който доминираше над всичко останало. Пикантерия на квадрат (но не за хора със слаби сърца (небца). Цените в ресторанта бяха разумни – платихме около $ 35 за трима, включително и с напитките.След обяда с Д. си казахме до нови срещи, след което всеки пое по пътя си – тя като добра майка – към детската градина, а ние като класически туристи – към Инсадонг. Поваля ни още малко, но беше поносимо.

Инсадонг (인사동) е исторически район в центъра на Сеул със съвременен дух и вид, Известен на света с античните си магазини (40% от всички  в Корея), художествени галерии (повече от 100!), традиционни магазини за керамика (изкуство, което разбирам има богати традиции в Корея), и разбира се, както подобава на всяка туристическа зона, добър асортимент от магазини за сувенири.Някъде там измежду ресторантите и чайните, уютно наместил се в сами сърцето на Инсадонг, се намира Самзи Гил (쌈지길) – открит мол на четири нива. Не са много историческите райони, където един ‘мол’ може да съжителства достойно, без да нарушава хармонията и атмосферата на заобикалящата го среда… Самзи Гил е специален, защото е строен и развиван в синхрон с духа на Инсадонг. Разнообразни арт инсталации красят спираловидните стълбища, които отвеждат пазаруващите, така и зяпачите (може би повече от последните) към уютни малки магазинчета, в които се продават дрехи, бижута и арт джундурии.Бяхме добри за известно време и не се поддавахме на изкушенията на уличните храни, но миризмата на току-що изпържени понички отведе краката ми директно пред сергията. Една нова партида току започваше краткия си земен път. Имаше опашка, разбира се, но какво са няколко минути чакане в замяна на прясна поничка, тъкмо слязла от грила, облечена в златиста хрупкава коричка. Срещу долар. Дочакахме, опитахме, само дето поничките, (които всъщност се наричат хотеок (hotteok/hoddeok) са оказаха по-скоро палачинки (от онези дебелите, американските), с обилен пълнеж от сироп и кафява захар.А това на снимката по-долу е yeot. Предполагам наименованието на български би звучало като ьот или йот, ако трябва да сме коректни към правилата на правописа. Не пробвахме, но в Уикипедия има инструкции на английски за съставките и приготвянето му за тези с афинитет към екзотичните десерти.

Няколко часа по-късно, вече търсим къде да вечеряме. Винаги голяма драма! Само един стомах, а толкова много опции за запълването му.

Така си обикаляхме в кръг из Джонгно (Jongno), в разузнаване на ресторантската сцена, когато попаднахме на Beesket – джус бар т.е. заведение, в което се предлагат предимно прясно изцедени сокове. Хареса ни обстановката – модерно, новичко (отворил преди три седмици), приветливо. Спряхме се ‘на по чашка’. Бяха разработили интересен процес за поръчка – малки шестоъгълни капсули с различни цветове представляват всеки от вкусовете, които се предлагат в асортимента на бара (например зелен = киви, розов = ягода); клиентът избира три, поставя ги в нещо като чашка със шестоъгълни вдлъбнатини (т. нар. beesket) и ги отнася към касата, където въпросната чашка се сканира, цената се определя и сокът се приготвя. Забава. Соковете бяха съвсем натурални, от пресни плодове, без захар и други подобни, и оправдават не-леката цена от 7 долара.На Джонгно се натъкнахме случайно. Свихме по една алея встрани от главния път и изненада … откриваме себе си в средата на пешеходна зона, заобиколени от десетки ресторанти, барове, бирарии (корейски стил, наречени ‘хофс’) и кафенета. Джонгно е гастрономически и алкохолен рай; място, от онези, където човек би могъл да посещава по бар на ден, без да стигне година, за да може да обходи всички. След много умуване, се спираме на един самгьопсал (samgyeopsal) ресторант, който за щастие разполага с една свободна маса в дъното до кухнята. Удивително количество народ по заведенията, и през деня и сега; в Сеул сигурно скоро не е имало фалирали ресторанти. Естествено всички маси са нагъчкани, и се налага да оставим количката на входа, затова се редуваме да държим мис З. на ръце по време на вечерята.Менюто в ресторанта е кратко, предлагат се няколко неща, освен основния специалитет – самгьопсал. Това е името на типично корейски ястие, познато на Запад като “бекон”, само че нарязан на тънки, почти прозрачни парчета. Заведенията, които предлагат самгьопсал се открояват с интересни медни на цвят тръби, висящи над всяка маса, чиято цел е да абсорбират миризмите, надигащи се от цвърчащите мръвки върху грила.

Сервитьорката ни донесе скромна чиния със сурово месо (поръчахме най-малката порция от 200гр), и един дълъг поднос с листа от тучна зелена салата. Плюс две купички с банчан. Дискретно оглеждане на съседите по маса разкрива протокола по консумирането на самгьопсал: парченце месо заедно с щипка от гарнитурите се завива в листо от маруля и се консумира така. Нищо завъртяно, но пък много много вкусно.Когато приключихме с вечерята, навън вече беше тъмно. По-точно, небето беше тъмно, но по улиците на Джонгно, окъпани в море от неонови светлини, беше светло като през деня.. Страхотно място, струва си да се посети…

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: