Токио: Лукс и блясък в Гинза и разходка с елемент на загубване в Шинбаши

THIS POSTING IN ENGLISH

Въпреки високия стандарт на живот в Япония, разточителството и лъскавата показност не е част от облика на страната, и в частност на Токио. Гинза (銀座), със своите луксозни магазини и бляскави витрини е по-скоро изключение, отколкото правило. По много начини напомня, както визуално, така и концептуално на Пето Авеню в Манхатън, където в редица от двете страни на улицата са строени представителни магазини на всяка себеуважаваща се световна марка. Louis Vuitton несъмнено заявява присъствието си, както с внушителен магазин на Чуо Дори (Chūō-dori), така и под формата на изискани дамски чанти в ръцете на впечатляващо много японски жени.Тифани (Tiffany & Co) и Хари Уинстън (Harry Winston), световен еталон за висококласни бижутерски магазини, също са тук. Ето, че и в Токио човек може да се разходи гордо с тюркоазената торбичка от Тифани, известна, освен с цвета си (т. нар. tiffany blue) и с това, че винаги е по-желана, когато идва в малък размер.  Сходството с Пето Авеню и ‘западният’ облик не са случайни. През 19ти век Гинза е бил замислен и развиван като район-модел на модернизацията, с добре поддържани улици и важни държавни сгради и в последствие процъфтява като символ на ‘цивилизацията и просветлението’.

За разлика от Пето Авеню обаче, Гинза е по-скоро район, отколкото авеню. Макар  повечето скъпи магазини да са локализирани най-вече от двете страни на главната търговска улица – Чуо Дори, външният вид на цялата околност е почерпил от красивото и елегантното.Вървяхме пеш от Imperial Palace East Gardens и по пътя тези жълти слънчогледи хванаха окото ми. Човек ще каже, че имам предпочитания към жълтото като цяло, защото следващият кадър, който съм заснела е долният. Така де… някои жени си падат по чанти на Louis Vuitton, други – по фоточанти пълни с Никон. Не влязохме в ‘къщата на Никон’, но се изкушихме да разгледаме многоетажния  магазин на Сони. Под многоетажен имам предвид имащ десетина нива, което съвсем не е необичайно за Токио. Хроничният недостиг на площ в града е най-очевиден при сградите; много от тях са тесни и къси, буквално с размер на една стая в основата си, но се издигат (и спускат под земята) на няколко нива. В резултат, на което са се появили десет етажните магазини и четири-пет етажните ресторанти.

В магазина на Сони най-притегателен за нас беше, разбира се, етажът с видео-фото техниката. Имаше впечатляващи с дизайн и технически способности ‘сапунерки’; за жалост сравнително скъпи, поради високият курс на йената срещу еврото. Поснимахме и с  триизмерна видеокамера, много интересно! Предполагам, че до четири-пет години, това ще може да се прави и с телефон…

Гинза е популярен район за разходка и пазаруване през уикендите, когато по разпореждане датиращо от далечната 1960та година, главната север-юг артертия (вкл Чуо Дори) е затворена за улично движение (събота: 14-17 и неделя:12-17/18 през лятото). Естествено, ние се оказахме тук точно по това време след старателно планиране от моя страна. Беше интересно да се наблюдава постоянното движение на хората по платната на улицата, чувстваше се оживлението във въздуха, но липсваше стресът, характерен за делничните дни. Видно е, прекарахме повечето време в разходки и наблюдение на хората около нас, отколкото в шопинг. Всъщност едва ли стояхме повече от 15 мин сумарно в магазините, нямаме този навик, когато пътуваме. В САЩ се радваме на едни от най-ниските цени на дрехи и други подобни, и навсякъде другаде по света ни изглежда твърде скъпо и безсмислено за пазар (тук се чува протяжна музика на тъжна цигулка).

Като последно вклюване от Гинза прилагам и една от хубавите схематични карти на japan-guide.com, която много ни помогна в ориентацията.

Следващата спирка от нашата неделна разходка из Токио беше планувана за Токио Тауър (червената ‘Айфелова кула’ на Токио), която според моите проучвания, се намираше на около 3км разстояние. Не си направих много труда да запомня точният маршрут, главно разчитайки на факта, че очаквах Кулата да се вижда отдалече плюс, че знаех генералната посока, която трябваше да следваме. Чак след като тотално и безвъзвратно се оплетохме в тесните, полутъмни задни улички на Шинбаши (新橋 Shinbashi) разбрах, че е трябвало да взема картата с нас.

Междувременно дневната светлина си беше отишла, а плахите повици на глада се превърнаха в силни такива. Бях видяла един Subway в Гинза и се надявах да попаднем на нещо подобно в района, в който се намирахме, уви, безрезултатно. Под релсите на влака и станция Шинбаши беше пълно с малки ресторантчета (барове?), нещо подобно на тези (конкретните снимки са правени в района на Гинза)Пред някои от ресторантчетата стояха хост-ове приканващи малкото минувачи да заповядат. Направи ми впечатление, че към нас никой не се приближи; предполагам, защото си личеше, че сме туристи и не знаеха на какъв език да ни заговорят или защото развеждахме със себе бебе + количка, която спокойно можеше да заеме 1/4 от целия ресторант. Ние също не се осмелихме да влезем никъде, възпряни от наличието на нервно и уморено бебе, с което не искахме да разваляме почти задушевно-семейната атмосфера, която виждахме през прозорците, а също така и от факта, че нямахме идея каква храна се предлага там. Менютата бяха изцяло на японски и на базата на краткия ми опит в страната, не очаквах някой да ме разбере на английски.

Лутахме се известно време из почти пустите улици и най-сетне намерихме пристан в лицето на Family Mart-a, магазин от типа на тези по бензиностанциите в България. Свършихме много полезности – хапнахме шоколад, за да залъжем глада (не знаехме тогава още колко пъти ни предстоеше да вечеряме шоколад), хвърлихме боклука, който разнасяхме в количката целия ден и получихме напътствия за Токио Тауър. Понеже този пост взе да става твърде дълъг, си запазвам правото да разкажа за особеностите на кошчетата за боклук някой от следващите пъти.

Зад ъгъла на улицата, на която се намираше Family Mart-a най-после видяхме осветения Тауър. Изглеждаше толкова близо, поради височината си, а всъщност се наложи да повървим още поне километър до паркчето пред Кулата, в което бяха намерили подслон няколко бездомни. Междувпрочем, там имаше пейки.

Препънахме се в последните метри, буквално! Мис З. беше сърдита на целия свят и не го криеше, а ние бяхме гладни и смъртно уморени от целодневното ходене. Точно в този момент се оказахме изправени пред надлез и планина от стълби, през които трябваше да пренесем натоварената с какво ли не количка. (Тук е моментът да кажа, че Токио никак не е приятелски настроен към тези, които се придвижват с колички, което обяснява наличието на толкова много майки с деца в т.нар. ‘кенгуру’ от типа на Бейби Бьорн). Направихме опит, но след като Hubs изпусна количката, фитилът на неговото търпение бе запален необратимо. Наложи се просто да се откажем от посещението на кулата и да се преждевременно да се обърнем обратно по посока Hamamatsucho (на около 2км), откъдето тръгваше влакът за Шинджуку.

Advertisements
1 comment

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: