Япония, идваме!

THIS POSTING IN ENGLISH

Няколко дни преди тръгване една приятелка ме попита дали се вълнувам от предстоящото пътуване. Замислих се… на теория трябваше да зачерквам дните в календара с нетърпение, а на практика установих, че се чувствам някак притеснена. Бяхме решили да вземем мис З. с нас, която от висотата на своите пет навършени месеца, съвсем не бе подходящ кандидат за участник в почти едномесечна обиколка в непознати страни. Вълненията ми по този повод, обилно напоени от развинтено въображение, бяха свързани със страха от чуждоземски бацили, непознати доктори и екзотични болници. Не съвсем без основание. Преди няколко години се върнахме преждевременно от Швеция, защото мистър Н., също на скромната възраст от пет месеца, ни хвърли във фалшива тревога от здравословно естество. Отделно помня как пикът на свински грип ни свари в Нова Зеландия, помня и болницата в Дубай, която посетихме с не туристически цели.

Другата мъка на пътешественическото ми ‘аз’ са дългите самолетни полети, по-специално часовата разлика, която следва от тях. След всяко летене в източна посока (главно по маршрут САЩ-България), биологичният ми часовник така се обърква, че ми трябва близо седмица да изплувам от кошмара на безсънието. Токио е шест часа е напред във времето, почти колкото София пред Източния бряг на САЩ и вече предвкусвах предстоящия наниз от ‘бели нощи’ и ‘черни дни’.

За щастие полетът на Турските Авиолинии тръгваше в оптималното време от 10ч, което значи сравнително късен час на ставане сутринта и сравнително ранен час на пристигане в Токио.

Под сравнително ‘късен’ час на ставане имах предвид часът, в който обикновено лятното слънце заявява присъствието си в нашата половина на Земята, а именно някъде около 6 сутринта. Надигнахме се с мъка. Бяхме събирали багаж до 2 след полунощ, не зная защо винаги се получава така, но размотаването е неминуема част от нашите пре-подготовки за пътуване.

С натежали клепачи и в почти автоматичен режим се пооправих и само страхът да не изпуснем полета даваше по-експедитивен наклон на движенията ми. В тази връзка искам да ви споделя за един кошмар, който ме спохожда сравнително често. В него, аз, като главна героиня, минавам през огън и вода, за да хвана някакъв самолет за някаква важна дестинация и никога не успявам да се кача навреме. Реалният ми житейски опит също включва няколко изпуснати полета и три пъти повече хванати на косъм. За съжаление така и не се поучих с организацията, затова спортното каране до летището се е превърнало в необходимо и задължително условие преди всяко летене.

Този път удоволствието да ни транспортира за нула време имаше таксиджията от ОК Транс. Оставихме му добър бакшиш, беше брилянтен! Прояви и чудесни наченки на комбинативно мислене, след като успя да натовари в Хюндай Елантра при тримата възрастни два големи куфара, четири ръчни чанти, детска количка и стол за кола. И газова бутилка във багажника.

На летището след бързо чекиране, дори ни останаха 10 мин да се опитаме от  благата на Бизнес Салона. Не че имаше такива; пихме малко вода, прегледахме печата и горе долу това беше. Полетът София – Истанбул е сравнително кратък, един час, мис З. тъкмо заспа и трябваше да я събудим, с което си навлякохме бебешкия и гняв. Съпътсвани от нейните крясъци, за нула време прекосихме цялото летище в Истанбул; нямах търпение да я сложа да поспи 3-4 часа в бизнес салона на Турските Авиолинии (CIP Lounge), пък и аз да отдъхна преди следващия полет. Не се получи, както го мислех обаче…

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: